Снимка автор: Неда Малчева

Признавам си, никоя жена не знае какво я очаква преди да забременее за първи път. Не говоря за това да отглеждаш дете, а за самия път до това да го изкараш от една дупка от тялото си, която има магическите способности да се разширява до размерите на пъпеш. Да се похваля в такъв случай, явно съм някакъв супер пауъррейнджър или супер героиня на Марвел, задето имам тия способности като жена.

Но наистина, от малка, откакто си играех още с кукли, както надявам се и много други момичета като мен, исках да бъда майка. Нещото, което винаги ни спира да поемем по този път малко или много е дали ще се справим въобще, дали ще сме добри майки, дали няма да полудеем преди детето ни да стане на 18 години и ще ни вкара ли то в лудницата още на млади години, но най-вече дали сега е времето. Мой познат ми каза: не чакайте правилния момент, няма правилен момент. Дори на 40 години никога няма да сте готови, никога няма да имате достатъчно пари, уреден дом, добра работа, и т.н. Единствено вашите яйцеклетки и сперматозоиди ще са по-нискокачествени и колкото и да ги мъчите, те няма да заработят във ваша полза. Ще вършат уж някаква работа, ама не съвсем.

И така, взе че се случи без да го очакваме. Усещанията през първите 2 месеца са: живееш си нормално и нищо не подозираш, докато един ден не започнеш да се чувстваш като пребита в продължение на дни, а може би дори и седмици. А може би наистина някой те е бил докато си спала, но преди това ти е дал сънотворни, за да спиш като пън и да не усетиш никаква болка. Та, не можеш да се отлепиш от леглото. Коремът ти е празен (както и портфейла ти навярно), главата ти кънти все едно малкото ти прохождащо дете те бие по тиквата с барабанни палки, умираш от глад и виеш за храна, но уви не можеш и да ядеш, защото от всичко, което видиш или имаш вкъщи, ти се гади и искаш да си изповръщаш червата. На всичкото отгоре едва ходиш от умора и безсилие, не си се сресвала от дни и наподобяваш тия американците преоблечени на Хелоуин - истински чучела. Ами, такова е усещането. Гладна, пребита, спи ти се досущ като на мечка, решила да зимува докато приключи тая пандемия и зеления сертификат, а особено ако е лято, се потиша като пор и трябва да търпиш всичко това заедно със своите феромони с мирис на швейцарско сирене. И както казах, косата разрошена, немита и чорлава, не си имала енергията да я срешеш поне 1 път за последните 7 дни. Не е приятна гледка. Виж някои жени, като мен, имат шанса това да трае няколко дни, други цели няколко месеца. Който както се уреди. Хехе!

В един ден, избран от съдбата, тези симптоми изчезват, остава само гладът и писъкът като на мисирка за неща, които нямаш у дома, но ги има в магазина, и които със сигурност ще ти доставят тази блажена ситост веднъж купиш ли си ги. Да, ама не можеш да решиш какво да ядеш, в следващия момент дори това, което си искала, вече не ти се яде. Малко кофти ситуация. Не стига че това, ами и каквото си обичала доскоро, сега вече го непонасяш и ти се повръща дори само от мисълта как го ядеш. И не само това, ами и според акушер-гинеколога ти не може да ядеш един огромен списък от храни, с цел да не умориш детето, малко наподобяващ на някакъв от тия египетските папируси дето ги завиват на руло (или там както се нарича, извинете невежеството ми, никога не съм била добра по история).

Накрая решаваш, че сигурно си бременна и си правиш тест. Хвърляш едно 10-15 лева за един тест, дето реално си е пластмаса с парче лакмус. Да си бях свила такова едно време от училище и класовете по химия. Пикаеш отгоре му и чакаш. За съжаление имаш само един шанс, а то чудото за еднократна употреба. Не ги е срам! Тия пари ги заработвам с толкова пот и труд, а то... Та, излизат чертите, къде сини, къде бели. (Демек, няма ги. Тука сигурно има и такива дето биха си помислили, че синьо е за момче, а розова черта за момиче. Еми, за 10 лева не са го измислили хората.) Някои се радват вече, други се молят да не е истина. Уви, нищо не помага, само времето от 2-3 минути и тая глупава скъпа пластмаса с парче хартийка определят съдбата ти за цял живот. Трагично и хумористично, нали така? И, ето, бременна си. Аз лично не се радвах първоначално, защото вече знаех, че съм бременна така или иначе. Бях си го навила на пръста и не беше нова новина за мен, а не че не бях щастлива. (Да ги бях спестила тия 10 евро, в моя случай.) Женски инстинкт все пак. (То в такъв момент си щастлив, ама как да си щастлив след като ти е паднал камък на главата и ти дори не проумяваш как така се е случило като камъните дори не падат от небесата.) Показваш теста на половинката си, предварително дезинфекциран, че във времена на пандемия нищо не се знае. Той се радва адски много, или не, зависи. Хаха. Стига се дори и до сълзи понякога: някои от щастие, други от отчаяние.

И какво?! Отсега нататък ще дебелееш ли, дебелееш, първо от детето, после от стрес и недоспиване... Не ми се мисли. Наистина, първо не знаеш какво да мислиш. Двамата сте в шок. Той се радва повече от теб, може би. Ти мигаш и си казваш "Това някаква шега ли ще е?!" Ами не е. Поздравления! И животът сякаш отново те удря по главата, както след като завършиш 12 клас, започнеш работа, и ти не знаеш какво се случва, след като до онзи ден си живяла у дома при мама и не е зависело нищо от теб, а ти си била едно щастливо дете без проблеми и отговорности.

И така, записваш си час при акушер-гинеколога. Отиваш, разпитват те, даваш опис, и си тръгваш. Само това ли?! А ти искаш нищо по-пикантно. Кажи ми нещо интересно, нещо ново, какъв пол е детето, колко е голямо, ако скачам на един крак, ще ме усети ли, кога да се готвя за най-лошото, защо пък да не ям от любимите си храни, а пък и да не пия кафе... Срамота!

И така минават месец-два. Стараеш се да свикнеш с новия си начин на живот, на хранене, с идеята, че вече не си малко дете, че ще си едно голямо дете, което ще отглежда малко дете. И си казваш, защо пък да не се вдетиня и аз покрай детето. То и без това животът ми е твърде скучен и досаден. Поне да го изживия щастливо. Защо да ставам възрастен? Отказвам твърдо! По-лошото е, че разбираш късно, че си бременна и нямаш много време за свикване и реакция. Докато си разбрала, вече първият триместър е минал и шкембето расте без да пита. И не можеш да го скреш дори.

После идва време да си видиш детето на ехограф при гинеколога, взимат ти десетки пъти кръв, сякаш е кръвопийца гинеколожката и ще подели шишенцата и изпие с колегите си в обедната им почивка. Половинката ти плаче от радост, най-щастлив е на света. А ти си казваш "Здрасти, маме! ... На кого ли приличаш повече? Май на баба ти, имаш като нейния бретон коса." А то на 11 седмици нищо не си личи, просто графиката на екрана на телевизорчето на ехографа е все едно гледаш екрана на стара Нокиа от онези, на които играехме тетрис и змия. Докторката показва кое къде е, ти си мислиш "Що аз нищо не виждам?", но се правиш, че разбираш и просто кимаш и се усмихваш, за да не те помислят за глупачка. Еми, това се случва, ако преди това не си гледала ехографски снимки и не си се усъвършенствала да търсиш органи на черно-бяла снимка. "Това тук му е пъпната връв, а ето го и сърцето", разказва гинеколожката. А аз виждам някаква точка и се чудя това дали не е изгорял пиксел на екрана и що е такова малко, ако това му е сърцето.

После идва ред на това да кажеш на всички роднини. Тука определено пуснах сълза. Емоционално е, наистина, въпреки че още не можеш да повярваш, че ще ставаш майка и че имаш едно малко дяволче, което ще пищи, крещи, удря, рита, бяга и ще ти вдига кръвното, което, слава богу, до скоро е било под нормите преди да забременееш, така че няма риск от хипертония, за момента. Надявам се. 

Това дете на мен лично ми дигна кръвното до такава степен, че ако трябваше да живея с него без да съм бременна, сега сама щях да си копая гроба и да си лежа в него, докато ми спадне до нормалното, просто защото не издържах да ми е високо. Ама не ме разбирайте погрешно, то просто се е нормализирало. В моя случай и със старото си бях добре.

А ако се докопаш и до доплеровата машинка, която ти измерва пулса, значи си се зарибила. Всеки ден по 3 пъти да слушаш на детето пулса, да мериш и измерваш твоя и този на половинката. Голяма забава, особено когато неговият пулс е като на труп - 60 пъти в минута, твоят 80, а пък на детето като на хипердрогирано - 150 пъти в минута.

Така коремът расте и малко по малко започва да си проличава. Това се вижда най-вече по дрехите. Молиш се в този момент да не ти утеснеят твърде много преди сезонът да е приключил, за да не си купуваш нови, защото така или иначе знаеш, че няма да ги носиш повече от няколко месеца, докато не захладнее, например. А ако имаш и униформа на работа като мен, се чудиш кога ли ще почне да ти стяга панталонът и дали не можеш тайно да го размениш с друг размер, за да можеш да издържиш 8 часа с натиск в корема и досадни клиенти пред теб.

От друга страна, на моменти ти се яде като мишка. Едва слагаш нещо в устата си, а в други моменти всяка минута нагъваш нещо и така от 8 часа работен ден, 7 часа си яла и 1 си работила, за обобщение. Никой не може да те вини, ти си бременна!

Говорейки за оневиняване. Откакто съм бременна, аз не съм винова за нищо. Газове, киселини, лош дъх, забравяне, тежест, сън, ми то детето е виновно. Всичко е в кръга на шегата, разбира се, просто предпочитам да не обирам аз пешкира. 😄

Докато си бременна, изпитваш сума ти симптоми, някои безобидни при едни, други не. Аз имах щастието да изкарам до 5 месец с леки симптоми, като изключим, че цялата се опъпчих като 13-годишна тийнейджърка, която я удрят хормоните много яко. За щастие, до циреи не съм стигнала. 

И също така, в началото не, но след някой друг месец се осъзнаваш, че толкова много през целия си живот не си пикала, камо ли да си пила вода и други течности. И че ще трябва да си монтираш тоалетна до леглото, вмисто нощно шкафче, както и да подготвиш 3 пъти повече стека тоалетна хартия. Ако някоя иска да се мери, 6 пъти си е чист рекорд нощем. Иначе усещането да ти се ходи до тоалетната е все едно се напикаваш и пикочният ти мехур да иска да се пръсне, ама реално изпишкваш съвсем малко.

Случва се и на моменти както се смееш, почваш да ревеш с крокодилски сълзи и да плашиш хората около себе си. Избива те на емоции. Те поне отшумяват след някой друг месец.

Най-гадното обаче определено е сънят. Всяка вечер става все по-неудобен. Първоначално най-любимата ти поза е по корем. Уви, бебето пораства и вече си длъжна да я смениш по гръб. Накрая дори по гръб не ти е удобно, затова сменяш настрани (имаш само две опции: ляво или днясно, и нито една не е достатъчно удобна). И освен това, да станеш от леглото е като да си Ицо Хазарта от клипа му Гладен - 150 килограмова лелка, която освен всичките си килограми, носи и 50гр-100гр бебе в себе си с размерите на портокал. Така казват. Как пък го изчислиха в статиите по интернет, само те си знаят. Това в началото на бремеността, а какво остава за след това... Знам само, че имам нужда на тавана да ми се монтират едни халки като на Йордан Йовчев, за да се набирам на тях, защото ако не е половинката да ме изтика от леглото, аз ще се напикая на матрака. А, и пак да спомена, че заради пишкането посред нощите, като на дете от яслата, трябва да ставаш по 5-6 пъти през нощта, да будиш всичко живо спящо и накрая да спиш на почивки през час като някой стража, и реално накрая да не си се наспал, затова да си доспиш следобед още по 2 часа дневно като някое шефче, ако можеш да си го позволиш, разбира се. Като напреднат месеците пък, ей така от 6я например, почват  и болките в кръста и сънят ти става едновременно най-обичаното и най-омразното нещо.

На работа най-вече пулсът ти се забързва все повече, започваш да се задъхваш като парен локомотив като този, който е изложен на Централната ЖП гара в София, или като на Ивет Лалова след като е пробягала спринт 200м, ако въобще има такова нещо в спорта (и в спорта бях зле). Да качваш стълби или да ходиш и да говориш ти причинава да се зачервяваш повече от турски домат, от тези които се продават в Кауфланд или Билла. Дори като говориш в неподвижно състояние оставаш без дъх. Освен това избягваш стълбите. Благословиш създателя на асансьорите. 

След някой друг момент вече започваш да получаваш бейби брейн, да забравяш думи, да ги объркваш, да забравяш дреболии, да се чувстваш тъпа сякаш пада IQ-то ти.  

А върхът на черешката на симптомити пък беше един отвратителен сърбеж по краката, като на крастав или на дете с шарка. Дръгнеш се, не спира сърбежът. Сменяш сума ти кремове и нищо не помага. Накрая едва-едва намерих кремове, които да успокояват кожата и то защото споделих с близка за проблема. Иначе досега да си бях свалила кожата от дращене. Типично като за нас жените усойници. 

Някъде към 4-5я месец идва и моментът да разкажеш на работа. Колегите и шефовете ти те гледат и не вярват на очите и ушите си. Казват ти, че не си бременна, че няма как да бъдеш, защото то оня ден са те гледали и са ти се удивлявали на формите на тялото ти като на Афродита, ниските килограми и липсата на мазнинки. Казват ти, че навярно имаш газове и си измисляш или се залъгваш, че си бременна, че носиш възглавница, че сигурно си в цикъл, ала-бала. Дай им около 10 минути докато осъзнаят новината. Все ще свикнат. Най-трудно сякаш свикват обаче роднините, особено родителите ти. На тях им дай цял живот да свикнат с идеята, че остаряват, защото веч ее твой ред да имаш деца, а те внуци.

Вторият най-красив момент след това да разбереш, че си бременна и да си видиш детето на екограф, е да го видиш на втори ехограф, където разбираш и за пола му. За майките, чиито ръце сърбят от желание да похарчат парите си за всяка глезотия, дреха и нужна вещ за детето, един съвет: избирайте неутрални за двата пола цветове преди да узнаете пола на детето. Та, в болницата или в кабинета на акушер-гинеколога сте, той/ тя разглежда органите му, записва дословно кое колко е голямо в милиметри, ти гледаш тук ръчичка, там краченце, радваш се. Бащата пак реве от щастие. И те питат длаи искаш да узнаеш пола. Да, казваш. Ами, ето му го пишлето, например, момче е. А аз и пустото му женсо чувство/ интуиция/ шесто коко, наречете го както искате, бях готова да се обзаложа и да пусна тото дори, че ще е момиче, гледах дрехи за момиче, представях си как ще му плета плитки и ще е на мама принцеската, ще играем с кукли, ще я уча на всичко, което аз съм научила от майка си и баба си като жена. А то се оказа момченце. Нищо лошо де, все ще е мое дете, но пък баща му ще има повече късмет, че с него ще делят повече хобита и мъжки занимания, отколкото с мен. Кой знае! Ще я видим тая работа. Във всеки случай няма да остане по-малко желано и обичано за нас. Хубавото е че, според половинката, тестостеронът на детето дава повече енергия, или пък това е щото си във втория триместър. Не знам, не ги разбирам тия неща, но се чувствам доста често като Спиди Гонзалез, като изключим болките в кръста, които са адски неприятни. Иначе от 4я до към 6я месец, когато усетиш ритниците на мъничето, малко се чувстваш първоначално като в някой хорър филм, сякаш в теб има някакво същество, което ти разпъва кожата и ти оставя отпечатъци на корема. Мен тези въобще не ме притесняват засега, за разлика от други мами, които казват че техните бебчета не ги оставят да спят даже нощем от ритници. Те майките затова вече накрая приличат на вещици на външен вид.

Като за обобщение: това са най-неприятнити симптоми от първите месеци на бремеността, кажи-речи до 6-я месец. И въпреки това, те отминават. Но усещането, свикването с идеята, че ще ставаш майка, не може да замени никое друго усещане, което ти носи щастие и ти дава смисъл в живота. Никое друго нещо или събитие не вдига самочувствието така, че да се представяш как като вървиш по улиците, никой не може да ти стъпи на пръстчето, защото ти ще ставаш (реално вече си) майка. А една майка носи едно огромно призвание и самата дума майка я кара да се чувства като шампион в мач срещу Кубрат Пулев. 9 месеца се мъчиш, накрая го раждаш. Сигурно си мислиш, че нещата ще се оправят, ама не се. Не спиш, не ядеш, стрес, нерви. Обаче продължаваш напред, защото си майка. И защото това дете до края на живота ти е твоя отговорност, а кариерата на Кубрат Пулев все ще приключи някога. 

Поздрави за всички майки! Веднъж станеш ли такава, знаеш от какво се е лишила и какво е направила за децата си твоята майка, баба, и всяка друга жена, която е раждала и е отгледала децата си. Огромен респект! 

Очаквайте следващата част като родя. Ако въобще имам време и ако реши, че не иска постоянно да го нося на ръце, докато гърбът ми вече толкова ме боли, че ще трябва и мен някой да носи заедно с детето.

Дотогава, пожелайте ми успех, както и на всяка друга мама за първи път. 🤞

***

Здравейте! Отдавна не съм се включвала в блога с нещо ново. Този път исках да коментирам за тези от вас, които може би искат да опознаят чужбина малко по-отблизо, както с предния пост за Холандия срещу България. Сега следва България срещу Испания.

Като човек, който вече почти 3 години е прекарал от времето си в Испания, за по-точно в Майорка, но пък през това време съм контактувала както с майоркинци, така и с испанци и латиноамериканци, мога да твърдя какви са разликите и приликите както в хората и манталитета им, така и в самия им живот, работата в администрациите, и т.н.

Пристигайки от България в Майорка, не те удря носталгия за вкъщи така, както когато идеш в Холандия, защото там е тотално различен животът. В Майорка, един малък шаблон за цяла Испания, е почти същото като в България. Да започнем от летището, където аз пристигнах първо.

Летището на Палма е огромно, чисто и най-вече много организирано. Няма как да се загубиш. Навсякъде има табели, въпреки безброй многото изходи към самолетите. Митничарските служители са 1-2 идеи по-приветливи от тези в Летище София, които само ти хвърлят по 1 мълчалив поглед и те пускат да преминеш.

И така след 30 минути ходене в опит да излезеш от летището, вече си навън и ще си хващаш автобуса към града. За съжаление, билетът за автобуса до и от летището струва 5 евро - една безумна сума, която не знам откъде са си я измислили. Летището е на 15-20 минути с кола от центъра на града, не е на другия край на острова. За мен си е чисто обирджийство. 

Та, влезнеш ли в автобуса, все едно влизаш в старото софийско 604, онова оранжевото със зелените седалки. Дрън-дрън, лангър-лангър. Вярно, имат нови автобуси, но и те издават доста звук и шум, и макар шофьорите да са облечени в униформи с логото на компанията за градски транспорт, някои от тях карат като луди, сякаш си правят състезание кой ще разсипе всички пътници по пътя си до последната спирка.

В автобуса, за разлика в нашите българските, манталитетът на испанеца веднага си проличава. Всички се качват от първата врата, чекират си картите, или си купуват билетче от шофьора, и си намират своето място. В България, всеки се качва откъдето му падне и става едно бутане и борба за седалки, сякаш се продава топъл хляб и е на изчерпване. Стигнеш ли спирката си, слизаш си от втората или от третата врата, като предварително трябва да си натиснал бутона СТОП, за да известиш шофьора, че ще слизаш. Чиста му работа! В софийските автобуси също има такъв бутон, за съжаление само в новите автобуси работи, а и малко хора знаят за какво служи. Най-често може да се случи пофьорът да не спре да спирката ви и от края на автобуса да се чуе "Ей, има (хора) за слизане!" Балканска му работа.

Слизаш от автобуса със спокойствие, че най-накрая, макар и земята да се върти, поне се случва по-плавно от автобуса. Поглеждаш наоколо и виждаш първо улиците и пешеходните зони. Палма е мръсен град, личи си още по улиците. Тук-там има по някое лайно от домашен любимец, чийто собственик не си го е изчистил. Много залепени дъвки по плочките. Тук-там някоя неравност. Хвърлени боклуци по земята. Да, и тук го има. Те хората са казали, че простотията по човека ходи, не по животните. За сметка на това пък, всяка улица е осветена през нощта.

Решаваш, че трябва да идеш да си изкараш документи. Първо си записваш час онлайн. Например, за да си изкараш испански единтификационен личен номер за чужденци (с други думи тук го наричат НИЕ), трябва да отидеш в администрацията за чужденци (extranjería), където си взимаш номерче и чакаш да ти дойде реда с още 4-5 души, които очевидно не идват от Европа. Да, особено в Палма, тук населението е доста смесено, с хора, които идват от северните страни на Африка, включително и тези с мюсюлманско потекло. Възможно е да се видят и някои латиноамериканци, които са дошли тук по същата причина - в търсене на по-добър живот. И така, на улицата лесно може да се направи съпоставка кой откъде е, дали си африканец, мюслюманин, испанец от полуострова или чист майоркинец. Има и много българи и румънци, но поне на мен не ми прави впечатление да се открояват така, както останалите.

Взимаш си документите, НИЕ номера и отиваш да плащаш. Тук обаче плащането не става на гише еди кой си номер, да чакаш поне 15 минути при еди коя си лелка, която ще те прехвърли на друго гише, и т.н.. Плащането се прави на банкомат, не в банка. Отиваш на банкомата, вкарваш си картата и от там може да си заплатиш дължимата сума. Машината ти издава фиш и го връщаш в екстранхерията, че си платил. Да, плащаш по банкомат! Ех, Българийо, далече си ти, далече... Тук наистина никой никого не мотае от гише на гише. Отиваш с една задача, редиш се като бял човек, и си я свършваш като такъв.

Обаче има един куриоз за испанците. Как да запишат имената ни? Българите си имаме собствено име, презиме, което още се нарича и бащино име (от собственото име на бащата) и фамилия. В Испания всеки носи собствено име, фамилията на баща си и фамилията на майка си, като ако не се записва с трите пълни имена, то се ползва само това на бащата. На майката се омаловажава.

Онзи ден например, когато си изкарах от кварталната поликлиника санитарна карта, нещо подобно на нашата синя книжка, само че пластика, която може да се чете както в болницата, така и в аптеката. На нея ти записват рецептите, за разлика от България, където ти ги пишат на хвърчащо листче, което след време става на хармоника и се разкъсва. Тук в Испания отиваш в аптека с тази карта, казваш какво искаш да си купиш, те ти прочитат картата на компютъра, и ти го дават, най-често с намаление. В тази карта също така и се съдържа твоето здравно досие, лекуващ лекар и т.н. - нещо, което в България го има само на компютъра на личния ти лекар. Та, изкарах си аз тази карта, но поне 30 минути лелките зад гишето на рецепция не можаха да разберат как да ме пишат. По лична карта от България съм с 3 имена, но първото ми е досущ почти като испанско само че с тире, тип Ана-Мария. На тях явно много им пречеше това тире, защото в Испания не си пишат имената с тире. Така и недоумяваха защот другите институции са ми писалие името без тире и недоразбираха защо имам по този начин 4 имена. Чие е бащиното, чие е майчиното, когато фамилията и презимето са ми еднакви? И защо на другите ми испански документи е записано само едното. Голямо лутане падна, но накрая ме записаха добре, и слава богу.

Ставайки дума за здравни институции, тук работиш ли и плащаш ли осигуровки, за разлиак от България, нищо не плащаш. Всичко ти е безплатно. Да, безплатно, правилно прочетохте. В България, уж като плащаш осигуровки, всичко трябва да ти е безплатно, обаче това не го плаща НЗОК, онова не го плаща, ала-бала... Каквото и да си говорим, обирджийство отвсякъде е това в родната ни страна, накрая просто си плащаш всичко сам.

След това, да кажем, че ти се наложи да излезеш с колата. Не искам да твърдя, че българинът е страхотен шофьор, но определено шофира по-добре от испанеца, който много често се съмнявам, че си е изкарал шофьорските курсове. Говоря цялостно, но не всеки е лош шофьор. Сякаш не познават знаците на пътя или не знаят правилата за движение, включително и тези за паркиране. 

*Новодобавено* А да не говорим за пътищата. Сякаш си в Швейцария. Дори междуселските малки тесни пътища са изцяло оправени, за разлика от България, където в повечето случаи са с дупки или са черни. Тук в Испания не чакат да се отвори дупка, за да я закърпят, а веднага действат и си личи, че ползват качествени материали, които държат дълго време. А по отношение на глобите и следенето за правилата на пътя, поне тук на острова ползват дронове и вертолети, за да гледат кой преминава ограниченията, кой не спазва правилата, и т.н. За мой огромен смях, в България все още полицаите се крият в храстите. Хумористично, но и трагично!

Ако трябва да идеш да си купиш някаква техника, не само че имаш 2 години гаранция, но и самата техника ти трае повече време преди да се развали. Докато в България, след 6 месец някъде вече е сдала багажа, например мобилните смарт телефони. Обяснявам си го с факта, че България е, както я нарича баща ми, втора ръка страна и там внасят стока с дефекти, защото нямаме финансовата възможност да платим за реалната й цена. А иначе цените са същите, но качеството е различно. Ако в случай, че ти се развали нещо, може да го замениш за друго или да го върнеш, а в България рядко се съгласяват на замени. 

Друга е работата, ако трябва да идеш да пазариш продукти в хипермаркетите. Стоката изглежда подправена, неестествена, нечиста. Всичките зеленчуци и плодове изглеждат сякаш са излезнали от списание, което ме довежда на мисълта, че са изкуствени и доста торени или пръскани с нитрати и други изкуствени вещества. Месото им навярно е пълно с такива вещества, защото се обриваме след кано го консумираме. Самата Испания от почни 50 милиона население няма как всеки божи ден да изхранва всеки един човек с достатъчно количество месо, имайки предвид, че някои хора много често ядат от него, затова и животните ги хранят с изкуствени вредни вещества, за да растат животните по-бързо, да наддават и да могат да свършат в кланицата.  *До тук*

Или пък ти се наложи да излезеш с приятели испанци за вечеря. Все още не мога да свикна с часовете за ядене тук. За първи път, когато дойдох на стаж, както и на втория си стаж, трябваше да обядвам в 2-3ч следобед, което за мен беше твърде късно, тъй като в 11-11.30 вече огладнявах. Тук се обядва към 2-3ч, а се закусва към 10-11ч сутринта. Само в последното си приличат с мен лично. Вечерята им е към 9-10ч. В този час българинът вече е изпил н-та си ракия и е минал на обилна доза скара, вече обмисля и десерт може би, или още една ракия или бира.

И идва времето да си заработиш собствени пари. Тук имат много интересни видове договори, например 3-месечен временен с опцията да те викат, когато им трябваш, но пък работното време почти никога не преминава 12 часа. Като човек, който е работил 12 часа, 8те ми се струват бебешка работа. Тук се случва да имаш повече работа на работа и да не ти стига времето да я свършиш, но пък никой няма да те задължи да останеш още някой друг час. Няма я тази експлоатация, която я има в България. Или иначе е заплатена. Но стане ли времето ти да си ходиш, всички те гонят и дори те питат "Ти какво правиш още тук?" Хората ценят времето си и не остават излишно да доработват. 

*Новодобавено* От страна на обучението. Тук не всеки има диплома за висше образование. Тенденцията е да изкарват няколко месечен курс, който да им позволи да работят каквото искат, вместо да следват 3-4-5 години бакалавър или магистър. Голяма част от младите нямат никакво висше образование, само средно, затова им се налага да работят най-лошите работи, като например готвачи, миячи на чинии, чистачи, строители, бармани, сервитьори, и т.н. Причината за това е, че тук в Испания висшето обучение е много скъпо и те не могат да си го позволят. За разлика от България, на испанците не им помагат мама, татко, баба, дядо с финанси, също така не е толкова достъпно финансово. Станат ли на 18 години, реално родителите им ги оставят да се оправят сами в живота и не им помагат с нищо. Затова, ако в България всеки записва каквото и да е след 12 клас, само за да има диплома, тук най-често си остават неуки и се налага да работят черна работа за малко пари. *До тук*

По отношение на наеми, огромна част от младите испанци живеят под наем, защото дори те самите, при все че получават добри заплати, за да живеят, не могат да спестят достатъчно, за да си купят собствено жилище, както и в България, с разликата че в България често получаваш и наследство от семейството си. Тук не съм чувала някой да има наследство от семейството си. Живеят си под наем цял живот, дори когато вече имат деца и собствени семейства и продължават да плащат откачени наеми (за Майорка става дума), като не им остават особено много финанси за други неща. С друга дума, трудно издържат да отглеждат децата си. Но иначе испанците с възможности, разбирайте тези, които имат по 1 или няколко имота, ги дават под наем и цял живот живеят по този начин. Лесна работа! Мнозина дори си купуват втори апартамент, за да го дават под наем, и по този начин изплащат и ипотеките си, т.е. не те, ами наемателите им изплащат заемите.

Иначе като темперамент, испанците са топли, учтиви, хумористични, обичат да говорят и да се шегуват, да те черпят, както и често им е интересно да знаят и за твоята страна и обичаи. Приемливи са към чужденците и различните култури и привички. Най-вече забелязвам, че са и много изрядни в социалния си дълг към това да слушат правителството и да му вярват, докато българинът по рождение кажи-речи се съмнява във всичко и му е писнало да го лъжат, използват и манипулират, било то от държавата, работодателя или някой друг. Българинът също обича да се весели, добродушни сме в повечето случаи, приветливи сме и обичаме да каним познати и приятели на маса.

Като цяло, и да обобщя, има както много големи разлики между двете страни, така  и много прилики. Добрите черти, които изброих са всъщност нещо нормално са западняшкия свят, дори на нас българите да ни се струват като нещо УАУ невероятно. Тук в Испания също има нередности, не е най-идеалната страна, но в сравнение с България си е доста уредено откъдето и да го погледнеш. Така че определено България има какво да черпи от нейната западна далечна роднина Испания.

До следвашия път,

Таня